Thursday, September 20, 2018

Лято 2018

  Лято на противоречивите чувства и на уроците, които завинаги ще помня. Лято на четене, снимане, обработване, на добра музика. Лято на висоти и низини. Шумно лято. 



  Май забравих да кажа "Здравейте"? Но има ли смисъл вече след като пиша веднъж на година... Добре дошли на поредния пост, който изникна спонтанно в мозъка ми и реших, че е време да пиша нещо в блога, който тъй дискретно изоставих. Но пък от друга страна (a selfish promo approaches) правя клипчета в YouTube. ;) Така че, ако не ме мразите твърде много, кликнете тук
  Мисля, че вече позабравих как се правеше това, но нека пробвам все пак. Тук съм с още един пост, който твърде много допуска непознати хора в мислите ми, но... Oh, well. Нямам подходящ и готин преход към темата, така че: ЛЯТО! ЛЯТО 2018! *много дискретно, нали?*
 Каквото и да напиша, няма да бъде достатъчно да опише въртележката, която беше лято 2018. Представете си, че взимате всичките си чувства, добри и лоши, и ги прекарвате през блендер и след това ги поглеждате. Да. Представям ви моето лято. 


  Може да ви звучи сякаш е било лошо лято, но напротив. Може да е било объркано и пълно с... ами, всякакви емоции. Но ще ви кажа нещо: по-щастлива не мисля, че съм била. Тъй като, поне според мен, пътят към щастието е павиран с трудности. 
 

   Не бих могла да съм по-доволна. Първо, лятото ми започна по-рано от на другите, тъй като завърших 12. клас. Хаха, take that. Второ, тоооолкова много добри книги прочетох, слушах прекрасна музика. Но няма да ви лъжа, не гледах почти никакви филми и сериали, тъй като, get ready for this, ме мързеше... Здравейте, аз съм първият и единствен човек, който го мързи да гледа филми. Трето, научих доста неща - най-вече за себе си. 
  Няма нищо по-удовлетворящо нещо от това да научиш повече за себе си, да успееш да промениш неща, които не харесваш, и да се гордееш с човека, в който се превръщаш. 



   Може да не съм писала в блога си, но това не означава, че изобщо не писах. Започнах да пиша поезия: нещо, което никога не мислех, че ще направя. Дължа вдъхновението на прекрасната Мария Донева и стихосбирката й "Щастливи времена". За какво пиша? За себе си, за слънцето, за небето, за хора, които са или са били. 



  Това лято беше толкова сладко и горчиво, но най-вече - ценно. Споменът за него ще живее с мен завинаги. И нека целият свят знае за цялата обич, от която бях заобиколена. 





Friday, March 9, 2018

Няма да получите омразата ми

 Светът ни е разстърсван от трагедии. Хора умират постоянно: заради болести, катастрофи, инциденти, убийства. Но за нас, наблюдаващите, всичко е поредната информация, поредната статистика. 
 Тази мъничка книжка с 80 страници ни показва какво е чувството твой близък да е част от тези чудовищни статистики. "Няма да получите омразата ми" е изповедание на един мъж, който губи своята жена по време на атентата в Батаклан в Париж и остава сам със сина си на 1 годинка. Този мъж не пише професионална книга, а свой дневник на тъгата, в който излива чувствата си и благодарение на това виждаме колко мъка всъщност се крие зад статистиката. 


 Книгата е само 80 страници, но това са най-тежките и най-стойностни 80 страници, които някога съм чела. Такава тъга никога не съм чувствала, нито съм виждала. "Няма да получите омразата ми" е като вълна от мъка, която те удря все по-силно с всяка страница и не преувеличавам като ви казвам, че наистина ревах като бебе, докато я четях. Толкова искрено са предадени емоциите на писателя, че имах чувството, че самата аз съм изгубила свой близък. 
 Освен Антоан Лейри да разказва за своята тъга и как преживява смъртта на своята любов, той повдига и много важни въпроси и засяга тежки и трудни за обсъждане теми. Как се обяснява на едно бебе, че майка му никога повече няма да се върне вкъщи? Как трябва да накараш едно малко дете да разбере, че майка му е убита по време на атентат? Ами как ще му обясниш, че не трябва да мрази атентаторите? Защото намрази ли ги, той също няма ли отчасти да заприлича на тях? Това е тяхната цел. Да предизвикат омраза, страх, да създадат хаос. Антоан Лейри отказва да им даде това, той отказва да им подари своята омраза. Той знае и разбира, че любовта е много по-силна и както самият той казва: "Със сина ми сме само двамата, но сме по-силни от всички армии на света."
 Книгата, разбира се, е написана по прост и лесно разбираем начин. Той силно наподобява дневник на един съсипан от мъка мъж и е точно това, всъщност. Антоан Лейри всяка вечер, след като е заспал синът му, Мелвил, сяда пред компютъра си и излива всичко, което е почувствал през деня. Именно заради това тази книга е толкова силна. Не е просто художествена книга с измислени герои, на които да съчувстваме. Тази е реалност и това я прави тежка и трудна за преглъщане, но не по-тежка от това, което Антоан Лейри и детето му преживяват. 
 И точно това беше, което наистина ме съсипа. Детето. Само на една годинка е, и когато въпросът за това как да му се обясни, че никога повече майка му няма да му чете приказки, няма да му пуска песни, няма да го прегръща и да си танцува с него в ръцете си се появи, тогава вече наистина избухнах в сълзи. Болката на бащата, болката на малкото бебе бяха толкова силни и искрени. Няма как човек да не я почувства през страниците. 
 Смятам, че всеки трябва да прочете "Няма да получите омразата ми", тъй като, освен че книгата е тъжна и мъчителна, тя е и много поучителна.